On the road … again
от Lucifer на Sep.30, 2011, под blog, лични, на пътБавно и постепенно времето отминава …
От време на време, заровен в това което правя – работа, социални ангажименти и дори почивка … ме избива да си хвана раничката и да се помотам на стоп из България. Ей така, къде целно, къде безцелно …
Този път си избрах да свърша малко работа по Anavaro.com … и по-точно да го поизчистя физически, да му сменя термопастата … и други такива неща. Наще нямаше да ги има, за това и не бързах да стигна …
Напълних си новата раница (за която още един път благодаря на Васи) и след нощната се насочих към Ботевградско шосе – изхода за Варна. В 08:23 бях на изхода и започнах да махам …
Има нещо много приятно в почти безцелното стопиране … без бързането и напрежението да стигнеш. Без да се притесняваш, ако повървиш 3-4-5-6 километра … във слънчево и едновременно с това прохладно временце.
Първият, който ме качи, беше някакъв много приятен тип, отиващ към някакво село край Ловеч да прекара малко време с жена си дъщеря си, с него в приятни разговори стигнах до Стрелките (това, за тези, които не знаят, е в края на софийската част от магистрала Хемус). От там повървях известно време, може би около 20 или 30 минути, възползвайки се от хубави функции на телефона ми, като Skype и twitter, докато не ме взеха 2-ма образи, насочили се към Плевен по принцип, но първо смятащи да спрат да хапнат на сръбската скара покрай с. Български извор, което си беше добре дошло за мен, защото имах нужда да ударя едно кафе.
Там от страни има много яко заведенийце … или по скоро капанче, дръпнато зад магазина за месо и изтеглено леко на горе в гората. Не, че кафето им беше толкова добро, но пък сервитьорката беше много разговорлива, а и сладичка … За 20-те минути необходими ми да си изпия кафето беше много приятна компания … мисля, че се казваше Мария или Виктория … колкото съм ужасен с помненето на имена … Двамата младежи, които спряха за хапване ме метнаха до разклона за Плевен, от където, след малко чакане ме взе един тираджия.
За първи път ми се случи – още преди да се кача, човека ми даде няколко вестника да си сложа под обувките, за да не цапам. Самата кабина беше безупречно чиста, имаше си дори ароматизатор с някакъв много приятен аромат. Приличаше на дом на колела. Човека се оказа от Димитровград (мисля) с двама сина, единия от които (по-големия) също кара от време на време, а по-малкия учи и работи. В сладки приказки и след още 1 спиране (за него за цигари, за мен за кафе), стигнахме до Търговище, където трябваше да натовари чаши от завода на ШишеДжам за Италия. Мен ме остави на кръговото при OMV да си махам за към Варна …
След няма и 15 минути извадих късмет – две момчета от Троян (май), се прибираха към Варна. Учели в морско и се възползвали от вече отминаващите празници, за да се приберат до вкъщи … и аз ги използвам да ме закарат до нас. Почти буквално – спряха ме на пазарчето пред нас.
Много е странно усещането да се прибереш у дома. Особено когато няма никой в къщи … спокойно … мирно … само аз и котьо (който не знае – имам котка), който разбира се за добре дошъл ме надъвка.
Вечерта ме поканиха да прекарам следващата вечер при … една моя тръпка (тя ще се познае), но не можех, тъй като Anavaro наистина имаше нужда от хардуерно почистване, а никак не исках да го правя на заспала глава вечерта … за това и не можех да тръгна още в понеделник вечер (все пак пътя беше почти 700 км на обратно), за това го отложих за вторник.
(тук камерата се замъглява и се появява надпис “Вторник сутрин 08:00″)
Реших, че ми е време да се изнасям, за това седнах да си изпия запасите от кафе и да си изям на баба баницата (която си бях взел от нея вчера). Тук ще се отклоня за момент и ще споделя, че направих грешката да си пусна сутрешния блок на ьТВ … 15 минути по-късно ругаех в празния апартамент …
В 09:03 затворих, заключих, и се изстрелях към изхода на Варна … не чаках дълго, преди да ме вземе един доставчик на лекарства, отиващ към Шумен …
На Шумен имах възможността да се насладя на природата и да се поразходя … докато не ме качи много приятен типаж. Който си беше директно за София (жалко, че аз трябваше да сляза 60 километра по-рано). Агроном по професия … разговорите през тези 4 часа бяха много увлекателни и наистина интересни. Говорихме за какво ли не. Намазах 2 кафета … По този повод – не знаех, че в OMV сервират кафето и чая толкова изискано (поне в OMV-то в което спряхме).
След поредната разходка от 40 минути се качих за около 2 километра в една Лада 7-ца (ония с квадратните фарове), след което за следващите около 70 километра се качих в един ТИР превозващ химикали … (докато шофьора мълчеше ми даде възможност да си припомня химията (да кажем – защо стабилната молекула на кислорода и водорода са с 2 атома, а водата е H2O). После се прехвърлих на един микробус за последните 25 киломтра и благополучно стигнах в 17:30 на 700 километра от началната си точка …
Съжалявам, че последната част от пътуването ми е толкова тайна, но се налага да пазя някои подробности за себе си и за хората, които ме познават.
Както казах по-рано: има някаква много блажена красота в това да се разходиш из България. Да се поразходиш край пътищата или да разглеждаш околността … за мен това е … почивка … 1200 километра за 3 дни … почивка от класа за мен …
Ето ви и малко снимки – Първите 2 на пораженията от котьо, а третата от OMV и кафето което за първи път получих така…
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Цигански работи …
от Lucifer на Sep.26, 2011, под fun, социални
По принцип съм силен поддръжник на етническа толерантност и законността, както и много силно се противпоставям на анархията и безхаберието. Но това, което се случи днес в село Катунци е нещо напълно различно.
За първи път искам да кажа “Браво” на полицията и жандармерията за правилно направения избор. Не, не съм саркастичен – наистина браво за това, че не са направили нищо. Браво за това, че не са се опитали да спрат вандалите, чиито действия като цяло не удобрявам, но в частния случай съм с тях.
Това както казах в Twitter е един повратен момент. Това е момент когато трябва да се прояви политичеката воля на управляващите и да покажат истинкото си лице. Инцидента в Катунци не е етнически и не бива да се разглежда като такъв. Инцидента е социален и още повече политически. Тук не става дума за сблъсъка на българи и цигани. Това дори не е близко. Става дума за нещо, което назрява от много време.
Става дума за безнаказаността на отделни хора, групи и цели етноси. За грешното разбиране на социални правила …
Време е да се научат всички, че никой не е по-голям от закона! Да де, ще кажете, ама това ли е начина?
Не. Или поне – не само. Но за другите начини вече е късно. Времето за лесни политическо-социални действия отдавна мина. Колкото и да не ми се иска да си го призная, ако това в Катунци се превърне в бунт, ще е добре. Има моменти, когато политиката и дипломацията се изчерпват. За съжаление, те са се изчерпили много отдавна … още когато започнахме да бъркаме “Етническа търпимост” със “Социално използвачество” и Уважение със Страх.
Снощи в една от социалните мрежи се завихри малък спор, не без мое участие. Моята гледна точка, такава каквато я виждам, е че случилото се в Катунци е показателно за политически и социално безсилие. В момента в който ултрасите и расистите са тези, които всъщност реагират адекватно и се налага да бъдат оставяне да раздават собственото си правосъдие … Което е по-лошо – тяхното правосъдие се подкрепя дори от хора като мен. Тук не говорим за дискриминация на циганите. Не говорим за етнически конфликт. Говорим за убийството на едно момче, на което дори не му е дадено право да се защити и за, честно казано, справедливата ярост изпълнила хората които край него. Говорим за безсилието на властта – която и да е, да реагира правилно. Това е проблема.
Не говорим за дискриминация, не говорим за расова омраза. Говорим за това, че на хората им писва … най-накрая … бавно и методично им писва …
В спора снощи имаше елемент, който трябва да цитирам, просто трябва, защото е показателен за объркване на понятията или за грешен мироглед … или да не казвам за какво точно си мисля:
С.Е.:
Ако една общност в продължение на десетилетия съзнателно се държи необразована, бедна и зависима от дребни прояви на благоволение по време на предизборни кампании, причините трябва да се търсят в цялото общество и в политиката. Защо много от ромите, които бяха заминали за Франция, по собствено желание си дадоха децата на училище там? Защото тамошната система ги предразположи да го направят. А тукашната – не.
Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е дискриминация и то не към циганите, а към нас. Никой не е отговорен за изборите, които правят те. И няма да позволя на никой да изкарва мен или обществото на което съм част, виновно за изборите на една група хора. Никой не е спрял циганите да ходят на училище, никой не ги е спрял да учат. Никой обаче не поощрява българските родители да записват децата си на училище – българин или циганин, родителят не е поощрен да прати детето си на училище, поне не в нашата образователна система, но хората пращат децата си на училище. Никой няма прави да ме държи отговорен за това, че циганите предпочитат да крадат и да живеят скотски от детските помощи и да крадат ток. Но аз мога да обвинявам властта, че не е направила необходимото. А то е толкова просто, че ще избоде очите на всички – Социално равенство. Направете нещата равни – нека циганите да имат не сами правата, но и задълженията, които имат българите – същите помощи, същите задължения. Край не безплатния обяд на един етнос, за сметка на всички други. Не искаш да пратиш детето си на училище? Няма проблем – край на детските за него. Лесно е. Нека всички бъдем равни. Дори въпреки липсата на равен старт, това ще доведе до равенство, което нито една фаворизираща политика не може да донесе.
И все пак, това си е моето лично мнение и не обвързвам никого с него.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
За свободата на избора … или щастие без видима причина
от Lucifer на Sep.19, 2011, под blog, лични, философия
Преди няколко дни, една много близка моя приятелка се опитваше да ме зариби да хвана с маркетинг и продажби на някаква немска парфюмерия, като един от доводите и бяха – свобода и щастие. Тогава не можех да и кажа защо това, което ми предлага не е това което търся. Много се чудех как да и обясня, че всъщност аз сам правя избора си …
Иначе интелигентно момиче, не успя да схване защо и как мога да съм доволен и щастлив от работа, която в повечето случаи е лесна. Как да и обясня, че винаги имам свободата да избирам …
Някак си тогава не успях да събера достатъчно за да и обясня … а може би …
Чудех се как да го обясня …
Как да обясня … чистата наслада … онова дзен усещане, че във всеки един момент мога да направиш своя избор … онзи изпълнен със страховит копнеж и копнеещ страх …
Как да обясня на човек, който сигурно няма да разбере, какво всъщност е да си щастлив – а именно да хванеш нещата и да правиш това което искаш … да се събуждаш всяка сутрин и да знаеш, че това ще е поредната битка … поредния танц … срещу онзи противник, срещу който се изправяме всеки един миг – ние самите …
Всъщност за мен щастието е едно много просто прозрение – аз имам избор. Във всеки един момент имам избор. Дали да е да кажа “Майната му! Напускам и ставам уличен музикант!” или “Майната му! Този проект ще го завърша по-бързо от предвиденото!”. Аз сам решавам кога и как да направя нещо. Това, че в повечето случаи решенията ми са свързани и облагодетелстват “кариерата” ми, е просто защото съм решил, че тази работа ми харесва, че с това искам да се занимавам и че искам да съм добър в това което правя.
Знам, че никога няма да съм най-добрия, дори изключително добър в никоя от сферите в които съм избрал да се занимавам, но винаги ще бъда поне добре запознат с тях. Никога не съм успявал да се концентрирам в едно нещо, независимо дали професионално или творческо, винаги вниманието ми е било разкъсано и интересите ми разностранни … И точно достигайки някакви добри нива във всичко е някаква много сакрална форма на откровение за мен.
Щастието, поне за мен, не е свобода от всички ограничения. А напротив – упоритото ежедневни изправяния срещу ограниченията и победата над тях. Дали ще се изправиш срещу ограниченията на програмния код или срещу ограниченията в работата си, или срещу ограниченията на собствените си мисли, които се опитваш да прехвърлиш на бялото поле. Щастие е всеки миг в който докажа на самия себе си, че или мога да се справя с ограниченията или въпреки тях.
А за вас какво е щастие … онова вътрешно удовлетворение от живота … какво ви го носи?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
За безграничността на човешкия потенциал и за граничността на умът.
от Lucifer на Sep.04, 2011, под blog, misk, философия
Днес в една тема в f-bg свързана с един от предните ми постове, се втрещих от мнението на потребител, което гласеше дословно:
Изобщо не вярвам в теориите за самоусъвършенстването. Почиват на идеята, че няма максимум. А човек има максимум на възможностите, който, освен другото, зависи и от обстоятелствата.
След, като го прочетох останах за момент като гръмнат … WTF????
Това едно, единствено твърдение отхвърли цялата човешка еволюция. Ей така … като на магия, махна с ръка и каза “Край! Хората имат лимити и не трябва да се опитват да ги надминат!”
Какво по …???
Надявам се това да е единичен изолиран случай на умствено ограничение … защото иначе … нещата отиват на лошо. На много лошо – едно от основните неща които винаги са ме впечатлявали в хората е способността им да не спрат докато не достигнат лимитите си, а стигнали веднъж там … да си починат, само колкото да намерят начин да ги преодолеят. Това е и едно от нещата с които се гордея.
Комбинативният ум и вярата, че само въображението ни е граница, винаги са били основни движещи моменти на човешката природа … и в някакъв момент да прочета, човек който го отрича? WTF?
Не мога дори да спекулирам какво ли би се получило, ако хората наистина вярвахме в собствената си ограниченост и отказвахме да се стремим към самоусъвършенстване и постигане на немислимото до сега … Представете си стадото което бихме били без тази вяра … без изкуство, без наука … сломявани от всяка една пречка … приматен еквивалент на лемингите.
Една идея … струваща ми се толкова плашеща … и в същия миг толкова абсурдна …
Наистина се надявам тази “мисъл” или “гледна точка” да принадлежи на отделни индивиди …
А вие как мислите – има ли ограничение човек. И човек като биологичен вид и всеки един от нас като отделен индивид? И ако да – то струва ли си изобщо?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Всички материали в този блог са публикувани под Creative Commons Attribution-Share Alike 2.5 лиценз, освен изрично опоменатите.
На места използвам картинки взети от интернет. Ако някой предяви претенции към използвана от мен снимка, нека се свърже с мен. Не желая да нарушавам ничии права.
