За изборите, които правим
от Lucifer на May.21, 2013, под blog, лични, философия
Всеки от нас прави своите избори. Всеки избира вяра, религия, начин на поведение, дори това да е глупав или умен, интелигентен или тъп. Дори това дали да мислим или да не мислим е въпрос на избор. Избираме и приятелите си … макар и не винаги.
Всеки прави своите избори и после носи последствията си от тях. Аз лично, съвсем съзнателно съм направил своите – съзнателно започнах този блог, съзнателно се заех другите си проекти. Съвсем съзнателно избрах пътя и правих изборите си.
Дали съм съжалявал за тях е в страни от тази тема – за някои съм съжалявал много, за някои малко, някои са ми носили само усмивки, но винаги съм знаел едно – това са моите избори и не мога да обвинявам друг за тях.
Сам съм избрал да мисля, а не да се водя по другите. Сам избирам пътя си и никога не бих си позволил да се откажа от това. Винаги съм се старал да мисля самостоятелно, да поставям под съмнение всеки факт с който се сблъскам и най-вече тези, които искат от мен да ги приемам такива каквито са.
Колкото и да е странно – се смятам за религиозен. Не, не ме разбирайте погрешно – не искам да изповядвате моята религия, няма да ви я налагам или пропагандирам, по дяволите, аз дори не мога да я дефинирам. Философия, начин на мислене, начин на поведение, дори вяра – всичко онова което всъщност е религията, тази в която мнозина вярват.
Много пъти съм водил спора за нуждата от вяра … от вярата, такава каквато е – мечта за нещо, цел и стремеж към идеал, не вярата като религия. Винаги съм стоял твърдо зад това, че религията е отрова. Масовата религия отричаща това, което е за сметка на това което и се иска.
Тук говорим за семантика на думите, за значение …
Моята … религия е проста – равновесие, свобода на избора и мисълта, и осъзнаване на значението на тези неща. Вярвам, че волята на човека е по-силна от тялото му и от света, който го обгражда. Вярвам го, защото не мога да ви предоставя математически, физически или каквито и да е други доказателства. Мога да ви дама примери – хора с воля и вяра са полетели, първо в небето, после и в космоса. Воля и вяра изпращат всеки ден снимки от Марс, воля и вяра в момента напускат Слънчевата система под формата на Войаджър 1.
Вяра не в Господ, Бог, Аллах или всемогъща чужда сила, а в единствената сила, която всъщност няма ограничение – човешкия потенциал, желанието да покоряваме нови върхове и да достигаме нови висини. Вярата в нас самите. Без доказателства, без нищо повече от вярата, че можем. Огън, колело, агрикултури, архитектура, философия, физика, химия, математика, стрели, стомана, барут, овладяване на атома … проклетото доказателство, че там няма дракони!
Не мога да приема гледната точка, че трябва да приемам без съмнение и без собствена мисъл чиято и да е гледна точка. Дори най-големите авторитети в дадена област не могат да избегнат това, че са хора и като хора имат мнение и гледна точка. Приемането на нещо без съмнение, независимо кой го казва, означава да се отречеш от всички постижения на хората като такива и да се върнеш в пещерите, само защото шамана на племето е казал, че навън бродят зверове и човек не е създаден за да броди навън.
Ние израстваме в съмнението си, в питането и поставянето на въпроси … Скептичността и любопитството е това, което ни е изкарало от пещерите, това което ни е дало огъня, колелото … и всички технологични постижения след това. Съмнението и вярата в себе си …
Аз имам право на мнение и съмнение. Иначе няма да съм мислещо създание …
Ваш,
Lucifer
Снимка: microraptor
| Tweet |
|
За правата и задълженията …
от Lucifer на May.20, 2013, под blog, misk, социални
До къде се простира свободата на другите и къде тази свобода започва да навлиза в личното ни пространство … и защо подявлите съм единствения, който прави нещо по въпроса?
За какво става дума ли?
За това, че понякога хората много добре разбират правата, но не и задълженията си като част от едно цивилизовано общество. Много добре знаят, че имат правото на свободно изразяване, но пропускат, че не трябва да пречат на другите.
Прибирайки се от Варна с Рени, във вагона ни имаше един образ, който когато тръгнахме (в 07:30) вече беше преполовил една двулитровка бира. Нямам проблем с пияниците и алкохолиците не ми пречат. Дори миризмата на бира, която се разнасяше из вагона не беше толкова страшна или неприятна – като отвориш прозореца и се дишаше, а и човека няма какво да направи. Това, което обаче започна да ме кара да набирам беше това, че започна да досажда на хората. Игнорираме смешните разговори по телефона на висок глас – майка ми работи в шумна среда и съм свикнал да викам, както и изразни средства достойни за сборник с вицове – „Ти си толкоз проста! Аз на български ти говоря и се опитвам да ти предам няква философия, ама ти си проста манагалка!“. Когато обаче започна да се опитва да заговаря другите пътници, които очеизвадно не искаха да имат нищо общо с него, започна да ми прикипява … но аз съм толерантен човек. В продължение на 30 минути с Рени се забавлявахме с идеята да мина зад него и да го завържа за стола на който стои с въжетата, които носех. Но след минаването на кондуктора (младежа се оказа, че е трябвало да слезе на последната гара), нещата започнаха да стават нетърпими – пиянска тирада, за това как не са му върнали ресто, навикване на кондуктора, който вече беше излязъл от вагона … И тук някъде на мен ми писна. Аз съм търпелив, за това мисля, че на останалите хора във вагона им беше писнало много по-рано. Но аз бях единствения, който направи нещо – отидох при кондуктора през 3 вагона (който в този момент се говореше с двамата полицаи във влака) и се оплаках. Това е правилната процедура.
Проблема ми е в това, защо само аз го направих? С Рени бяхме спали час, после още час не му обръщахме внимание, защото си приказвахме, но след като успя да изнерви дори мен – защо бях единствения, който предприе някакви действия за реши проблема? Толкова много ли сме привикнали като общество и като хора, че нещата не зависят от нас, че не правим нищо? Или през главата на всички минава „Мълчи си, пък то ще мине!“?
До къде се простира свободата на индивида срещу нас, когато започне да навлиза в личното ни пространство? Аз лично се опитвам да държа шума от себе си до минимум – като говоря по телефона гледам да не викам, гледам да заемам минимум място в градския транспорт … аз знам че имам права и свободи, но знам и че трябва да се съобразявам със всички останали, защото и те имат такива. Толкова ли е трудно да се съобразяваме с другите?
И защо, по дяволите, са малко хората, които правят това, което трябва? Защо е този непукизъм към такива, които не се съобразяват с другите? Не трябва ли всички да сме равни? Да имаме еднакви права и задължения? Защото от това, което виждам – по-смелите и тези, които им пука по-малко, получават повече привилегии …
Защото ако всички ние знаем какви са ни правата и си изискваме спазването им, няма да стане по-лошо. На мен не ми коства нищо, да се оплача, но защо само на мен? И аз като всички други пътници си отдъхнах когато го свалиха, но защо само аз трябваше да отида и да се оплача? Само на мен ли правеше проблем или на всички ни?
Всеки от нас трябва да знае до къде се простират правата му, но не трябва да забравя и задълженията си, защото не може само да имаш право …
Та … гонете си правата бе хора! Гонете ги, за да можем да живеем всички по-добре.
Ваш,
Lucifer
Снимка: cooling // Living Vienna
| Tweet |
|
За мастодонтите и динозаврите …
от Lucifer на May.10, 2013, под blog, fun, misk, лични
В някакъв момент, като блогър, ми е много интересно да се сблъсквам с hardcore журналисти … онези, пишещите и издаващите на хартия. Първия път, на едно представяне на Prestigio, ми беше некомфортно и някак си трудно намерих обща тема … все пак аз нямах тираж, нямах дописки … и изобщо не разбирах идеята за това да “предадеш” материал. Снощи, на представянето на новия сайт на Ozone.bg и “изтощителната” презентация на Любо, попаднах на един от същите hardocore журналисти.
Младежа (форма на речта), разбира се, не ме помнеше. Защо му е на един човек “издаващ едно от най-големите game издания в България” да помни, че си е приказвал с някакъв забит блогър и то преди месеци (добре, че тогава успях да намеря сродни души и се спасих от това мъчение). Това което ми направи впечатление е начина на мислене на този … мастодонт … Докато предния път ми твърдеше, как това ние, блгоърите, едва ли не сме наивни и не можем така да пишем, защото крадем пазара на сериозните издания, днес вчера тезата беше, че той проблем с блогърите нямал. Кой бил тоя Марто (@Strangera) и колко ли посещения имал на ден, че да бъде сила.
И докато предния път, ние му бяхме виновни, защото не плащаме на автори и печатари, вчера му беше виновен пазара … и как видиш ли нямало пазар, защото никой не давал пари за реклама … всички искали да се отърват с няколко банера за 200 лева или някое и друго тестче без пари. Ама видите ли не било така в Унгария, където имало 4 медии и те се конкурирали … ама у нас били само те! И от къде да намерел пари за да си наеме свестни автори, че и да развива електронно списание, което да вади пари от реклама … той трябвало да храни хора … и пазара бил свит, ама нямало пари за инвестиция …
До колкото аз схванах проблема – няма реклама, защото няма пазар, но видиш ли няма пазар, защото няма реклама.
Само аз ли виждам един затворен кръг? И по-скоро, само аз ли виждам закостенялата … вкаменена логика?
Няма реклама, защото няма пазар. Но пазара няма да изникне от никъде … не можеш да ловиш маймуни с трици. Докато повечето от нас, блогърите, пишем за удоволствие и дивидентите, които вадим не комерсиални, нас не ни интересува пазара на българските медии. Мене ми е все през клавиатурата, неговото списанието колко посещения на ден има, колко уникални и колко импресии прави … мен ме интересува, че аз мога да си намеря необходимата ми информация на страниците на блога на еди кой си. Не защото не харесвам списанията … а просто защото такива няма.
Ама той нямал пари да инвестира, за да разработва пазара, защото нямало печалба …
Проблема, на тази логика, е че пазара се свива. Нисшовия пазар, който е заел ще се свива все повече, докато нисшата се запълни. Защото, когато едно списание за игри, с издателство, PR и визитки не може да се справи с един блогър, който пише за (цитирам) “три игри там, дето го кефят”, значи това списание няма място на пазара … ако някога е имало, то вече го кара на доизживяване …
Не смятате ли, че е тъпо?
Издателство … списание … с 4-ма автори губят позиции от младеж, който пише за любимите си игри …
Мисля, че динозаврите виждат метеорита … но явно не могат да се осъзнаят, че или трябва да се променят, запазвайки момента и използвайки опита си … и с зъби и нокти да се вкопчат във възможностите на новото време …
Или да си изкопаят дупка и да легнат в нея.
Когато не успяваш да се възползваш от това, което имаш … еми време ти е да си ходиш.
И какво се оказва – Блогъра, основен враг на българските медии!
Само така, другари, само така …
Иначе Марто е пич и честно казано предпочитам да чета него, от колкото някакво списание … поне знам, че той има гледна точка!
Но разбира се, може и аз да не съм разбрал правилно rant-a на издателя …
Ваш,
Lucifer
Снимка: IvanWalsh.com
| Tweet |
|
Трудни текстове …
от Lucifer на Apr.24, 2013, под blog, misk, лични
Как започваш текст към някого, когото, толкова дълбоко уважаваш, че дори 10 години по-късно, след като живота те е сблъскал с хора всякакви, с големи и малки личности, приказвал си си с кметове, бизнесмени, професори и всякакви други, знайни и незнайни хора, все още не можеш да мислиш за този човек на първо име и в главата ти, винаги звучи неправилно да използваш собственото име?
Как започваш текст към някого, който до толкова някога е помогнал за превръщането ти в човека, който си, че ти е трудно да мислиш за него по друг начин освен като учителя, който е бил – не приятен, не милостив, понякога дори и не мил, а взискателен, изискващ, но в някакъв смисъл най-добрия учител, който си имал. Човека, който ти е показал, че единствения начин да постигнеш повече е да изискваш повече и да награждаваш това повече, когато го получиш, за да изискваш още, както от себе си така и от другите.
Преди няколко дни написах най трудните 5 изречения, които съм писал до сега. Какво можеш да кажеш на учителката, която е помогнала, до някаква степен, да те превърне в това което си. Един от малкото хора, които са повярвали, че можеш повече и са изисквали от теб повече. Повече не от това, което искат, а от това което можеш да им дадеш.
Това е един от, може би, най-важните уроци, които някога съм научавал и то урок преподаден върху мен – не е важно какво ти трябва, ако човека срещу теб има потенциал за друго – искай повече от това за което го бива, а не от това, което ти е нужно на теб.
Докато не седнах да пиша това писмо с което исках да поканя една от гимназиалните си учителки на срещата на класа, не се бях замислял точно колко трудно било да се пише. Не защото нямам муза или желание, а защото искам да кажа хиляди думи … и нямам нито една, която да е достатъчно добра.
И все пак трябва да кажеш нещо, нали? Защото ти си човек на думите. Ковеш ги и ги използваш … не може да нямаш какво да кажеш …
И стоиш пред това „Здравейте госпожо „ защото нещо в теб, дори не ти позволява да напишеш „г-жо“, не защото няма да е достатъчно уважително … но какво да кажеш? Какво искаш да кажеш в това писмо? Какво искаш да направиш с него?
Все пак писмата, поне електронните трябва да са кратки и ясни. Няколко изречения, с които да предадеш толкова много … и все пак успяваш да се събереш в 5 … хайде шест … и от долу слагаш едно „поздрави, Станислав“ … което стои малко безлично … но какво можеш да направиш? Все пак тя е един от хората, които са те учили как се пише писмо, пък било то и на чужд език и някак си не върви да оставиш писмото недовършено, без поздрави и име …
5 изречения, които всъщност се оказват едни от най-тежките, които някога съм писал. Не защото нямам какво да кажа, а защото имам толкова много да кажа, а се налага да бъда кратък и ясен с човек, който толкова дълбоко уважавам, че нещо вътре в мен ме спира да използвам първото му име, както съм правил с политици, актьори, и всякакви други големи.
Сигурно, някога ще ми се наложи да пиша по-труден текст, просто не мога да си представя каква ще е причината.
Ваш,
Lucifer
Снимка: Dr John2005
| Tweet |
|
За свободата на другите и за собствената свобода …
от Lucifer на Apr.19, 2013, под blog, лични, социални
До къде точно трябва да се простира свободата на възгледите и до къде търпимостта към възгледите на другите?
Някога задавали ли сте си този въпрос?
Вчера ме вкараха в размисъл точно по този въпрос – до къде стига свободата на хората и къде тази свобода трябва и може да се сблъска с нас самите?
Ето и самият казус – преди около шест месеца в два поста, двама потребители си разменят “18/44″. И двете “включвания” в контекста на постовете на потребителите звучат като поздрав към другия или като приветствие. Интересното е, че 18/44 всъщност било нацистки призив. 14 – броя думи в някакво известно нацистко изявление и 88 или два пъти осмата буква от латинската азбука (H), което било Hail Hitler.
Потребителя, който ми докладва двата поста предложи бан на потребителите, използвали призива. Това добре – аз не одобрявам нацизма и не разбирам привържениците му, но във времето от публикуването на тези постове, до сега, това е първия доклад за нещо такова за който и да е от двамата потребители. Тоест аз трябва да взема отношение само и единствено базирайки се на изказване, отправено между двама човека, които явно се познават.
Изведено отделно, двете 14/88 изглеждат много повече, като свойски поздрав, отколкото като някакъв призив – случайно здрасти, казано по начин разбираем за малцина. Не е моя работа, да знам дали е призив, но никой от двамата не е призовавал към насилие, към нарушаване на законите, вандализъм или нещо такова.
Аз лично имам позната, с която се поздравяваме, кат аз я дръпна за косата, а тя ме изрита в крака. Това се е развило при нас след продължителна комуникация. Имам и приятел с който се поздравяваме на миндил. Като нищо тези двамата може да са си приказвали за това някога и да е останало между тях. Дали е така, не е моя и не ме интересува.
Но дори да са …
Някак си не ми се струва правилно и не намирам за правилно, да осъждам хората само базирайки се на техните възгледи. Някак си не мога да приема, че можеш да съдиш някого, само защото не си съгласен с идеологията, която изповядва, когато тази идеология с нищо не засяга твоята собствена. Може да мрази, колкото си иска вътре в себе си, но до момента в който се усмихва и помага на хората, този човек, не може да бъде съден за омразата си.
Живеем в свободна страна. В страна, която е изградена върху желанието за свобода, макар и понякога погрешно разбрано. Всеки един от нас трябва да е свободен да избира своята собствена философия и гледна точка, своят собствен мироглед и никой не трябва да бъде съден за него. Не и само за мирогледа си. За мислите и желанията си.
Друго са действията …
При първия признак на расизъм или етническа нетолерантност, който забележа, независимо от кого идват – ще се санкционира жестоко. Не мога да съдя за мислите и възгледите, но за постъпките – да.
Всеки има право да избира вярата и ценностната си система, гледната си точка, философията си, дори как да изглежда и да е свободен да го прави, без страх, че ще бъде съден за това… Това е така до момента в който неговите действия не влязат в разрез с моите вярвания и философия. Тогава вече ще се наложи да взема отношение.
Това се отнася до всеки един от нас – можем ли да гарантираме свободата на другите, до там до където тази свобода не накърнява нашите права?
Или всички са готови да съдят хората само замислите и вярванията им?
Ваш,
Lucifer
Снимка: jcolman
| Tweet |
|
Кой ще защити думите
от Lucifer на Apr.17, 2013, под blog, misk, личниИнтересен въпрос … въпрос зададен от човек, който борави с думите, срещайки се „челно“ с използването им. И все пак …
Думите винаги са били най-важното, което имаме. Начин на изразяване, оръжие и защита. Използваме ги, извъртаме ги, редим ги и ги преподреждаме. Създаваме и творим с тях, също толкова често, колкото разрушаваме и събаряме. Те са наше оръжие и инструмент, по-много повече от един начин.
И все пак, кой ще ги защити?
Кой ще погледне това, което правим с тях и ще каже – така не бива. Може би хората, които боравят с тях? Може би хората, за които думите са професия и призвание?
Когато думите се извъртат или изопачават, когато се използват по начин, който те накара да потръпваш, дали защото са некъдърно подредени или защото казват неща, които не са така … кой ще ги защити?
Свободата да се изразяваш и да говориш свободно е една от най-основните ни свободи. Наше задължение и наше право. Но свободата да се изразяваш, да говориш свободно, да бъдеш себе си, не трябва да бъде за сметка на всички други.
Кой ще защити думите, когато се използват така, че карат ушите, които ги чуват да болят? Кой ще защити думите, които са подредени, така че карат очите ти да се насълзяват когато ги четат? Кой ще защити думите, когато са така поставени, че съзнанието ти се изкривява от това което разбира от тях?
Надявам се да е всеки един от нас.
Всеки един, който смята е, че е човек на думите.
Писатели, поети, блогъри, дори журналисти, ама от онези – истинските, които правят истина и творят история с думите си. Всички онези, хора на думите … ковачи на думи, майсторите на думи, танцуващите с думите, всички онези, за които думите са част от тях. Това са хората, които трябва да ги защитят, когато думите биват извъртани, изопачавани, използвани и тормозени, за да изразят нещо, което не е така.
Винаги съм твърдял, че думите са сила. Думите са едновременно меча и щита, стената и тарана, но нека незабравяме, че те са розовия изгрев и синьото небе, бурята, която вилнее в планината и лекия дъждец в равнината. Думите са картина, мелодия, танц, битка …
Те са инструмент и оръжие и като такива трябва да се уважават.
Но кой ще ги защити?
Кой ще ги предпази от извъртане, изопачаване, използване и опорочаване?
Нима не сме ние, които трябва да го направим?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
А(й)така сиктир от тука ве!
от Lucifer на Apr.15, 2013, под blog, лични, социални
Идват избори … интересни избори идват. Първите избори през последните години, в които си нямам на идея за кого бих гласувал, ако можех да гласувам. Първите избори за които се радвам, че не мога да гласувам поради административни спънки.
Избягвам да пиша за политика, но след като преди няколко дни ми попадна предизборния клип на хАтака, нещо не мога да се сдържа. За мое най-голямо съжаление не мога да ги дам под съд за неправилно използване на национални символи, а така ми се искаше да ги осъдя, за това което са натворили. В края на този материал ще публикувам връзка към клипчето, което така ме разпали.
Искаше ми се да мога да ги дам под съд за това, което са направили … за съжаление не мога. Не са нарушили никой закон … или дали не са?
Основния закон на нашата държава гласи няколко много интересни неща, но кой ли го чете?
Ами – аз.
КОНСТИТУЦИЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
[...]
Чл. 39.
(1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.
(2) Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.[...]
Чл. 44.
(1) Гражданите могат свободно да се сдружават.
(2) Забраняват се организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури, или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.
(3) Законът определя организациите, които подлежат на регистрация, реда за тяхното прекратяване, както и взаимоотношенията им с държавата.
Ха сега да видим … това клипче ваше … ще извадя само един ред … и ще го коментирам само към тези два члена от най-основния закон на тази България за която се борите:
“Народа тях обича, не онез говна!” – Директно нарушаване на член 39 от Конституцията на Република България. Конкретно (2). Прочете го по-горе.
За мое голямо съжаление това е единственото място където директно се нарушава конституцията. Всеки може да перефразира останалите думи както си поиска. Аз лично ги разбирам като подбудителство към бунт. Като директно заявяване на желание за отмяна на свободи, гарантирани от същата тази конституция и залегнали в основата на същата онази България за която тези лумпени се представят, че се борят. Трудно иначе може да се приеме голата сабя, кръстосаните револвер и нож. Всяко едно от тези неща на мен ми крещят БУНТ! БУНТ! Смърт за всички, които не ни следват. Това не е моята България, Боленчо. Не е и Българията на Левски и Ботев.
Тук мога да изразя само собственото си мнение и моето мнение е, че тази организация трябва да бъде забранена, както и всяка друга партия, движение или сдружение, чиято дейност е насочена срещу “единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите”.
Изобщо не ми се иска да коментирам неонацисткия поздрав и цялостната “хитлеристичност” на Боленчо … Не ми се иска, но се налага. В Австрия имат закон според, който притежаваш 3 нацистки каски те осъждат за хулиганство. Изобщо не споменавам отдаването на нацистки поздрав. Не мога да проумея даже, как интелигентни хора, могат дори за момент да се вслушат в тези … брътвежи … вопли … болни мечти, на този … на това създание.
За съжаление, ако тази партия някога получи властта в нашата страна ще ме принуди да направя нещо, което никога не съм смятал да правя – да напусна България. Не желая да живя сред общество, което допуска луди (използвайки този термин в смисъла на ненормален, откачен) да управлява. И докато глупостта в управлението, която видяхме през последните години, по някакъв начин може да бъде оправдана, макар и не от мен, то ако допуснем този болен нещастник, за първи път през 28 годишния си живот ще ме срам да се нарека българин и да бъда отъждествяван с тази държава и най-вече с хората, които са допуснали или още по-лошо – направили са този избор.
Аз съм Българин. Заявявам го гордо и винаги съм бил горд с това. За това и не искам национални светини, като флага ни, или като лицата на Ботев и Левски, да бъдат използвани от някакви … псевдополитици.
За последните години направихме много грешки, допуснахме да сътворим не една и две политически и социални глупости, но никога не сме били толкова близко до това да загубим собственото си уважение, колкото сега … колкото в този момент, когато един откачен има дори и бегъл шанс да вземе властта …
Идват избори …
Идват избори на които аз няма да гласувам, поради административни пречки, но вие се замислете кого ще изберете. Аз лично не виждам алтернатива … във всяка политическа посока в която погледна виждам само сенки, но единственото място на което не виждам дори грам надежда е това, което ни кара да се срамуваме от държавата си. Аз лично ще се срамувам, ако трябва да кажа, че народа ми е избрал откачен и ненормален кретен.
Ваш,
Lucifer
P.S.: Преди да ме наречете мекере или руски феодал или каквато и да е друга обида, помислете, че това е мое мнение. Едно от правата ни е да изразяваме мнението си.
P.P.S.: Ето и клипчето – цък!
| Tweet |
|
Ratio 2 … Науката отвръща на удара
от Lucifer на Apr.08, 2013, под blog, geek time, misk, социални
Наближава второто издание на едно от станалите любими мои събития – Ratio. На 27.04, отново в театър Николай Бинев, ще имаме удоволствието за втори път да се срещнем с научни светила, които да се опитат да ни разкажат и обяснят, всеки в своята област. Една от причините Ratio да се превърне в едно от любимите ми регулярни събития, е че успява да почеше sciene nerd-а в мен. Предната година темите бяха разностранни и нямаше и една слаба. Бях очарован от всички лектори и от цялостната организация на събитието. Тази година, като за втори път, обещава да е още по интересно и увлекателно.
Но за да не бъда голословен – ето ви кой и за какво ще говори:
За съзнанието ще си говорим с професор Сюзън Блекмор, която ще ни запознае с човешкото съзнание, погледнато под повечето възможни ъгли – от неврологична и психологична, през квантовата теория, та чак до източните философии … Ще разберем какво означава съзнание и подсъзнание, как възприемам света около нас и как от стандартни мозъчни процеси се получават абстрактните и сложни субективни изживявания и най-вече – имаме ли свободна воля.
Самата професо Блекмор е писател с богат опит. Нейните занимание засягат различни сфери на психологията – мемите, съзнанието, медитацията, свободната воля. Автор е на над 60 академични статии, спомогнала е за издаването над 80 книги, от които на 14 е основен автор.
След като сме разгледали висините на съзнанието, от Ratio смятат да ни натикат дълбоко под земята с палеонтологическата лекция на проф. д-р Николай Спасов - директор на Националния природонаучен музей. Той ще ни занимава с миграцията на видове през балканите преди някакви си 2 милиона години и как най-вероятно първите “човешки” заселници са пристигнали на “стария” континент преди 1.9 – 1.5 милиона години …
И като стана дума за минало, макар и много минало, следващата лекция, която ни обещават от Ratio е за времето като цяло - Д-р Адам Харт-Дейвис ще ни говори за времето разглеждано като величина в психологията, биологията, историята, търговията, физиката и изобщо каквато друга наука се сетите и има връзка с това явление на нашата реалност – времето. Как времето се е измервало в различните цивилизации, как времето влия на всичко живо и не живо, как влияе на физичните закони и изцяло на възприятието ни за Вселената, такава каквато я познаваме … и изобщо всичко за времето, което сте искали да научите, но не сте знаели, че искате да попитате …
За десерт и приятно заключение ще си говорим за вампири …
Да, правилно прочетохте – на научно събитие ще си говорим за вампири. Дебора Хайд е главен редактор на списание The Skeptic. На това събитие, Дебора Хайд ще използва всички възможни методи на рационалното и научното мислене за да разгледа този мит. Ще се занимаваме с вампирите като част от митологията, психологията и фолклора. Ще чуем и как чумата и другите такива епидемии са се превърнали в предпоставка за съществуването на този мит.
Лично аз нямам търпение да дойде 27.04. Ratio, макар и да се провежда едва за втори път е едно от най-любимите ми вече събития. Ако сте любопитни по някои от тези въпроси или просто имате желание да научите нещо ново – Ratio е вашето събитие. Ако просто търсите интелигентни и забавни начини да прекарате една събота – Ratio е вашето място.
Билети можете да намерите на касите на младежки театър “Николай Бинев” (10 лв. за нормален и 6 лв. за ученици) или в theater.bg.
Ще се видим там, нали?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
1000 жерава 3 …
от Lucifer на Apr.04, 2013, под blog, misk, личниПродължавам с жеравите … днес ще ви разкажа за още няколко … ако не ви е интересна идеята ми за 1000-та жерава … не четете темите с заглавие 1000 жерава …
Шести жерав
Реших в четвъртък да отида до Пловдив …
В автобуса направих едно жеравче и поисках да го подаря на един възрастен човек с тъжен поглед, но той ми го отказа. За това го запазих … искам да подаря 1000 жерава … за това запазих този, прибрах си го в джоба и го пазих докато ме взеха на стоп, но на втория. Подарих го на човека който ме качи. Колкото и да е странно – момчето се зарадва … една малка хартиена птичка сложена на таблото на ТИРа. Това беше втория ми транспорт за деня … беше прибрано, подредено и чисто, нищо че караше хартия за вторични суровини …
В началото се отдръпна и за протестира, когато извадих малката птичка от джоба си и му я подадох.
“Заповядай …”
“Ама не … няма нуж … какво е това?”
“Жерав … птичка от хартия … нещо малко и безсмислено … Довиждане!”
Седми жерав
Седмия жерав, също попадна в ТИР.
Този път возеше неща за някаква голяма верига магазини. Кабината беше осеяна с всякакви неща … а аз имах из джоба си остатък от предния жерав, който лежеше прибран в джоба ми … за това реших да седна и да направя още един …
Младежа, който караше ме изгледа на няколко пъти, докато прилежно сгъвах малкото парче хартия … после се усмихна, когато му дадох малката жълта птичка с думите – “Заповядай!” … колкото и да е странно … прие го …
Надявам се като го намери на пода … сред всичко което се търкаля там, да се усмихне пак …
Осми жерав
Осмия жерав го направих от подложката в един ресторант … шарен … тъмнокафяв … оранжев … червен и жълт … шарен … не много голям … но не и много малък … сервитьорката беше тази която го получи … отново за момент не знаеше какво да каже … после се усмихна … надявам се да и е харесал … все пак това е нещо малко … нещо незначително … но дори и да го изхвърлила … поне я изненадах приятно … надявам се.
Девети жерав
Него го направих на път за работа … но нямаше на кого да го подаря в автобуса … за това го дадох на един колега на работа, който беше видял друга такава птичка да стои на моя монитор … беше му харесала … за това му я дадох … и той се усмихна … сега я гледам сложена на монитора му …
Десети жерав
Десетия жерав, отново го подарих на работа. Този път на една колежка … ей така, без причина в неделя, като си тръгвах от работа … направих го малко преди това … отново без причина … просто си търсех хартия и нещо с което да заема ръцете си …
Ей така … без причина, на излизане от офиса отидох до нея и и казах “Заповядай” …
“Какво е това?”
“Хартиена птичка …”
“… за какво? …”
“Ей така …”
Единадесети жерав
За единайстия жерав изтуитих вчера (понеделник).
До мен на седалката в автобуса се беше настанила симпатична девойка с големи кафеви очи … и приятно тяло де … говореше си по телефона като седнах и гледаше през прозореца през повечето път, за това, когато на средата на моята част от пътя завърших малкото жълто птиченце, свалих слушалките … обърнах се към нея и го подадох с думите:
“Извинете? Заповядайте.”
Първо ме изгледа … после изгледа малката хартиена птичка … после пак мен … изражението и се промени от неутрално през леко стъписано, до срамежлива усмивка, когато разтвори длан за да сложа малката птичка в нея … после стеснително … или притеснено … или може би досадно се обърна и пак се загледа през прозореца … но забелязах как затвори внимателно пръсти около малкото хартиено птиченце … така че да не го смачка и така че да не го изтърве …
Когато след 10 минути слязох на спирката … още го държеше …
Надявам се да не съм притеснил хората, на които съм ги подарил … но поне ги накарах да се усмихнат …
| Tweet |
|
Слагам край …
от Lucifer на Apr.01, 2013, под BDSM, blog, misk, лични
Не … няма да се самоубивам и това не е зов за помощ.
Не, просто тази сутрин се събудих и реших да променя живота си на 180 градуса. Реших, че повече не искам да се занимавам с извратенящината наречена BDSM, не искам да тормозия приятелката си и да я насилвам да прави каквото и да било. Едно такова добро и морално създание като нея заслужава до себе си морален човек.
Създавайки поредицата за 1000-та жерава разбрах, че мога да съм добър, без това да ме кара да се чувствам неудовлетворен и реших, че може да поработя към един по-светъл и по-мил мой образ. Виждайки усмивките на хората ми доставя удоволствие, за това реших да се откажа от BDSM.
Не искам вече да се занимавам с такива покварени и безморални неща. Днес сутринта ме осени мисълта, че е време да направя нещо добро за себе си и за другите около себе си, за това и смятам да променя живота си напълно. Смятам да подаря екипировката си и това от тези прокълнати неща, които никой не иска да изгоря ритуално.
Темите с такава тематика от този блог ще бъдат премахнати, но тъй като не мога да изтрия всичко, което съм направил, а и има хора, които наистина се интересуват ще ги изведа в отделен архивен домейн.
Спирам да се занимавам и с www.f-bg.org и forum.f-bg.org – ще дам домейните, базите и файловете на някой, който иска да се занимава с това, аз вече нямам сила да го правя.
Ако някой от вас иска някаква част от екипировката ми – нека си каже сега.
Ето и горе долу какво имам:
- около 200 метра въже
- флогъри
- нагайка
- пръчка
- различни кожени изделия (белезници за ръце и крака, каишки, колани)
Ако някой си хареса нещо – да казва.
Ваш,
Станислав, защото Lucifer е твърде мрачно, а трябва да е ведро.
| Tweet |
|


