Малко допълнение към екипировката …

vujencaДнес от ново смятам да си спестя широките пространни изложения и сложните теми.

Просто ще се похваля с новата си придобивка.

Тъй като в Петък ме чака event … имах желание да си разширя малко екипировката.  Все пак, ако ще правя нещо на сцена, трябва да имам подбрани както трябва цветови комбинации. За това реших да си разширя малко колекцията от въжета.

След един леко нелеп инцидент на едно приятно парти загубих едни 10 метра черен лен. И ми остана само едно парче по 10 метра, което да си призная не стига за много неща, за това реших, че няма да е лошо да си купя малко … за красота. Докато бях в магазина видях бял памук … 6 мм, точно както го харесвам. За съжаление е бял, но това не е толкова лошо – или ще го боядисам … или ще направя една Ин – Янг конструкция … ще го реша в движение, но ако този памук ми хареса, може да мина почти изцяло на него.

Да си призная – бях си поръчал от Китай, червено на по 10 метра парчето … за съжаление качеството беше и е ужаааасно. Разтяга се, надърпва се и се отпуска. Не може да се стегне както трябва … като цяло не една от най-добрите ми инвестиции … за това реших да видя как е производството из родните магазини.

И като заговорихме за родни магазини – не мога да не похваля “Бай Станьо” – едно малко фирмено магазинче до женския пазар. (А за него трябва да благодаря на Spurch, че ми го показа) За втори път пазарувам от тях. Лена и ютата са много добри. Сега, след като пробвам памука, ако ми хареса смятам да си поръчам малко по-голямо количество … а цветовото разнообразие е оправяло с текстилни бои, тенджера, търпение и оцет.

А … да. Нали споменах event в началото?

Миналия месец в портала на f-bg.org писах за новото месечно събитие – Dark Angel. Та този месец бат ви Луцифер ще се излага на сцената. Както казах и в онази статия – идеята е супер яка и съм готов да помогна всякак … този път – с представяне. Ако искате да дойдете да ми се смеете или да не ми се смеете – има event във Facebook. Този месец темата е Bible Study … нали сме след края на библейските празници.

Та ако ви се идва … добре сте дошли. Аз ще съм там. И ще се радвам да минете да се обадите …

За днес – толкова …

Ваш,

Lucifer

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 5.0/5 (1 vote cast)
Под тагове: , , , Коментирай ...

За една снимка и църквата …

Предупреждение: Този пост може да е обиден за вярващи читатели. Смятайте се за предупредени!

Всъщност този пост трябваше да го напиша вчера. Исках да го напиша вчера, но ме посъветваха да не го правя, най-вече за да намаля броя засегнати. Реших да си спестя излишните страсти и да го напиша днес.

За какво все пак става дума?

Покрай съботната вечер, вечерта срещу Велик ден, когато има обичай да се палят свещи в църквата и да се носят в дома, из facebook се появи следната много красноречива снимка:

10171126_646293352103913_3590444134508101962_n

По принцип, тази снимка дори няма нужда от коментар. В смисъл не мога да кажа повече от това, което самата тя казва. Няма по-голяма табела сочеща лицемерието на това, което е църквата …

Не знам, чий труд е тази снимка. Ако някой си я познае – нека ми пише за да го добавя като автор.

Самото лицемерие на тази табела идва от дебело подчертаното двуличие … от въплащението на иронията “закупена от Храма”. Защо, ще се запитат някои, това да е ирония?

Защото началото на страстната седмица поставя понеделника в който, според собствената свещена книга на този храм, Исус (нали помните чие възкресение чествате) пристига в Йерусалимския храм и изгонва търговците от храма, обвинявайки ги че превръщат бащиния му дом в разбойнически вертеп.

И Исус влезе в Божия храм и изпъди всички, които продаваха и купуваха в храма, и преобърна масите на обменителите на пари и столовете на онези, които продаваха гълъбите, и им каза:
Писано е: “Домът Ми ще се нарече молитвен дом”, а вие го правите разбойнически вертеп.

Матей 21:12-13

 

И като наближаваше Пасхата на юдеите, Исус отиде в Йерусалим.
И намери в храма продавачите на волове, овце и гълъби и тези, които седяха и обменяха пари;
и направи бич от върви и изпъди всички тях от храма, както и овцете и воловете; изсипа парите на обменителите на пари и преобърна масите им;
а на тези, които продаваха гълъбите, каза: Вдигнете ги оттук; не правете Бащиния Ми дом дом на търговия.

Йоан 2:13-16

Интересно е противоречието, което се забелязва в тази табела, залепена някъде в незнаен храм. Свещта гори пред Бога на тази църква, САМО ако е закупена от самият храм … значи искате да ми кажете, че от моите молитви (не моите разбира се, защото моята вяра не се изчерпва с антропоморфната персонификация с бяла брада) не важат … и за да се моля на Моя/Вашия/Нашия Бог аз трябва да си купя задължително свещи от … ами от неговия магазин. Интересна логика.

Значи имаме всеможещ и всесилен Бог, който ни наблюдава във всеки един момент и преценява греховете ни … но нашите молитви няма да бъдат чути, ако не си купим парченце восък със връв в него от магазина на една от каменните къщи посветени в негова част … хммм …

Не мога да разбера желанието на хората да вярват в тази институция, която се е превърнала църквата. Тази … бележка, залепена някъде, е просто поредното доказателство, че църквата е надживяла времето си. Църквата каквато е сега, не може да съществува в нашата реалност като такава. Ако не търпи промяна трябва да последва … динозаврите. Но това е широка тема, на която ще се върна някога.

Това, което ме запали беше противоречието на тази табела …

Аз не съм религиозен. Вярващ съм, но не следвам религията като такава. В следващия момент има достатъчно хора, които са. Има хора, готови да се редят часове на ред за да запалят свещ или да сложат и вземат цвете. Няма проблем. Всеки има нужда от своята вяра. Но не можеш да проповядваш скромност и да отричаш сребролюбието, и в следващия момент да използваш толкова евтин … защото си е евтин трик – guilt triping – Ако не си купите от нас, шефа няма да ви чуе. Той иначе е милостив и всеопрощаващ, дори даде единствения си син/част от себе си за вашите грехове … ама няма да ви помогне ако не си купите свещичка от неговото магазинче.

Всеки има нужда от своята вяра … всеки има нужда от това да вярва в нещо. Нека религия, няма лошо. Проблема ми в ситуацията е … машината за пари, за която никой не говори. Църквата, като такава. Дори няма да споменавам, че е освободена от данъци. Но самото лицемерие е проблема за мен …

“закупена от Храма.”  …

Честно казано проблема ми не е с “купуването от храма” толкова колкото с изнудването … използването на вярата като заложник за постигане на користни цели … и то от институция, която проповядва смирение и скромност …

Предпочитам да живея в тъжната си реалност, от колкото да вярвам в това, което проповядва …

Иначе – весели празници.

Ваш,

Lucifer

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/5 (0 votes cast)
Под тагове: , , , , , 3 коментара

За да не пропусна …

Днес имах намерение да пиша за най-голямата лъжа, създаван на  този свят – религията … но ще пропусна. Просто ще послушам съвета на скъп за мен човек.

Утре ще седна и ще напиша каквото не казах днес. Все пак празник е – нека не ви развалям празника.

За днес просто ще си харесам песничка и ще ви я пусна. Премете го за поздрав … а утре … утре ще си поговорим за машната за пари.

 

Ако не сте попадали на Miracle of Sound – наваксайте си. Мисля че и преди съм хвалил младежа за хубавата музика.

Поздрави … аз се връщам да кодя.

Ваш,

Lucifer

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/5 (0 votes cast)
Под тагове: , , Коментирай ...

Certificate Autority(Geek Time)

Покрай Hearthbleed и покрай изтичането на някои сертификати за отделни сайтове, които се намират на мой домейн, ми се наложи да седна да генерирам сертификатите за apache на ново. Тъй като не съм един от най-помнещите и докато все още командите се намират в ~/.bash_history реших да седна да напиша това малко ръководство. Много повече за мое собствено удобство, от колкото за нещо друго. Но хей, все някой може да му се наложи да прави нещо такова. Тъй като поддържам няколко сайта и не искам да издавам Self Signed сертификати, работя с едно централно CA (или Certificate authority), което си е мое. Ако използвате външни, платени CA, може да прескочите как се създава CA и да скокнете направо на издаване на ключ и CSR (Certificate Signing Reqest).

1. Local Certificate Autority

Както вече казах, идеята на локалното CA е да можете да издавате повече от един сертификат, който да е подписан от вашето собствено CA. Лично аз поддържам 2 сайта, които имат SSL сертификати – cloud.anavaro.com и https за forum.f-bg.org … и двата сертификата са подписани от Anavaro.com Root CA. Така се удостоверяват сертификатите, подписани от мен. Да започнем със създаването на CA ключове:

openssl genrsa -des3 -out root-ca.key 1024

Тази команда създава двойката ключове, на root (основния) сертификат. Командата ще ви поиска парола, която трябва да потвърдите. Командата създава 1024 битова двойка ключове. Ако ви избие параноята можете да го направите 2048 или 4096. Честно казано е малко вероятно да ви трябва повече от 1024. Всеки който иска да издаде сертификат от името на вашето CA трябва да разполага с този ключ и с паролата. За това е препоръчително да приберете ключа на сигурно място (криптиран контейнер или флашка). Следващата стъпка е да използвате ключа за да подпише самият себе си.

openssl req -new -x509 -days 3650 -key root-ca.key -out root-ca.crt

Като цяло командата се превежда, като “Издай нов x509 самоподписан сертификат за ключовете в root-ca.key, валиден за 10 години (важното е root сертификата да има голям живот) и го запиши във root-ca.crt”. Тук ще ви трябва паролата от предната стъпка. root-ca.crt сертификата, който всички, които ще използват вашите подписани сертификати ще трябва да си инсталират, като trusted authority. За това и живота на този сертификат трябва да е 10 години – за да е валиден по принцип.

2. Сертификати за Apache.

Както казах – аз имам нужда от сертификати за web server – Apache. Като цяло издаването на сертификат става по подобен начин на издаването на CA. Създаваме ключ, после създаваме sign request, след което подписваме request-а. Но да започнем от начало. Първо да създадем key двойката. Аз лично използвам 4096 битов des3 ключ.

openssl genrsa -des3 -out server.key -nodes 4096

Следва създаването на sign reques:

openssl req -new -key server.key -out server.csr

След което го подписваме:

openssl ca -cert root-ca.key -out server.pem -infiles server.csr

Резултата е .pem. Личната ми препоръка е да смесите key и pem частите от така подписания сертификат, за да е по лесен мениджмънта.

cat server.key server.pem > server.combined.pem

Копирайте си новия сертификат в директория в която Apache може да чете и сменете правата му на:

chmod 400 /some/apache/dir/server.combined.pem chown apache:apache -R /some/apache/dir

И това е … ако ви се е налагало да настройвате SSL под Apache. Отново казвам, че този материал е много повече за мое собствено удобство от колкото опит да е изчерпателно ръководство за генериране на сертификати. Просто за да не забравя как се прави. Знам, че използването на локално CA създава известни проблем (инсталиране на trusted autority, липса на дървото на сигурност), но това едно решение, ако не нещата които ползвате не са чак толкова обществено значими или нямате достатъчно средства да поддържате сертификата си при валидни CA. Като изключим това, локалното CA ви дава абсолютно всички предимства, които имат и платените сертификати. Използвате всичката сигурност, която се гарантира от OpenSSL като библиотека и https като протокол. След издаването на новите сертификати, единия домейн изкара А+ (като махнем authorty validity теста) на SSLLabs, a другия само А … но ще намеря защо. Надявам се да съм ви бил от ползва … Ваш, Lucifer

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/5 (0 votes cast)
Под тагове: , , , , Коментирай ...

Българинът и BDSM.

След онзиденшната статийка за излизането на светло, имаше интересен коментар, за който обещах да отговоря в отделен пост:

Краси:

Хубаво е да се говори за такива неща. Ето, реакцията на родителите ти е типична и въпреки това са го приели и си живеете в разбирателство.

Такива неща трябва да се говорят. Разбира се, сам казваш, че са нямали привилегията Интернет, не са запознати с BDSM, което сигурно в първия миг е довело известни притеснения.

Близките ти хора реагираха ли по някакъв изненадващ (за тебе) начин, когато им сподели?

***

Аз:

Близките ми хора?

60% от приятелите ми са в тези среди, останалите са хора, които ме познават от Интернет, следователно са хора, които са ме чели и знаят за влеченията ми.

Имам привилегията да съм заобиколен от интелгиентни хора, които се опитват да разберат.

За това и не разбирам … кои близки хора по-точни визираш.

Поздрави.

***

Краси:

Ами, по-скоро предполагах, че имаш приятели (хайде “близки” може да не е била най-правилната дума) извън тези среди, на които си споделил и са реагирали по някакъв странен начин.

Изхождам оттам, че в съзнанието на българите BDSM се изчерпва до доминирането над дамата. В следствие на някаква съвкупност и натрупани впечатления от порнографските филми, оставам с впечатлението, че по-скоро типичните български мъже смятат BDSM за признак на надмощието. В тая посока ми беше въпроса. Всъщност, ако го преформулирам, изниква още по-любопитен:

Проучвал ли си как реагира типичния българин на BDSM разговори?

Имам предвид, успяват ли типичните български мъже да разберат значението зад акронима или за тях BDSM е просто насилие?

P.S.

Интересно ми е, защото познавам само един BDSM човек извън виртуалното пространство. За добро или за лошо, BDSM не е нещо, което би ме привлякло, ако изключим културното му значение. На мнение съм, че всичко има право на своето съществуване. BDSM си има мястото под небето. След като има хора, което намират себе си в BDSM – супер, страхотно, нека го правят. Интересни са ми реакциите на хората, защото смятам, че съм невероятно толерантен и с отворено съзнание, за да приема и разбера различните хора. Но пък ми е важно да знам какви са реакциите на по-стереотипните и затворени хора. :)

 

478560944_56871373dd_zКакто казах и в моя отговор – имам късмет да съм заобиколен от интелигентни хора. И приятелите и колегите ми. Но може би няма да е лошо да разкажа отново няколко случки, показващи реакцията на хора, които разбират за първи път. А после ще кажа и за няколко реакции, за които м ие било разказано, но не съм ги видял на живо. Не твърдя, че това са типичните реакции на типичния българин, защото средите и хората са различни … но това ще дадат достатъчно широка гама от … отговори.

1. Една нова година … или “Вие ме обиждате!”

Действието се развива една нова година преди много години. Тогавашната ми партньорка ми беше на гости за празниците и тъкмо я бяхме оборудвали с много готини кожени белезници за ръце и крака. Тъй като се събирахме в нас, се бяхме разбрали, а и на нея и беше харесала идеята, да изкара цялата вечер вързана с белезниците и каишката, свита до мен.

Всички, които бяха поканени бяха мои приятели. Всички бяха наясно с какво се занимавам. Тогава съм бил на … знам ли … 21? Та … вечерта започна нормално – приготвяне на руска салата (обичай си е да е домашна), баница, печене на месо … абе знаете как е, когато компанията се подготвя за празнуване … голямото освинване.

След съответната подготовка, се настанихме около масата. Девойката, разбира се, окована, така както и харесва, се настани до мен. Никой не трепна, никой за момент не възрази – бяха ни видели как взаимодействаме през деня и се бяха запознали с нея. Всичко си беше мирно и кротко, до момента в който връщайки се от някъде, тя за пореден път си се сви в краката ми и аз я погалих. Точно в този момент, един от хората на масата, къде на шега къде на истина каза:

- Вие ме обиждате! Не мога да приема да се държиш така с нея!

- Но аз не се държа никак с нея. Тя стои така, защото така и харесва.

- Да. – Девойката се надигна. – Аз го искам и ми харесва.

- Да, но мен ме обижда. Неприятно ми е. Не приемам някой да се държи така с жена пред мен.

Разбира се, защото не искахме да разваляме празника със спорове относно съгласие и така на татък, махнахме кожените гривни и каишката, и тя мирно си седна в мен. В нито един момент не сме се опитвали да се натрапваме. Все пак си бях в дома и това беше по взаимно съгласие. Само трябва да се спомене, че никой от другите гости не възрази срещу окованото в краката ми момиче, дори повечето го намираха за забавно и сладко.

Да, разбира се младежа, който възрази, към 02:00 реши да се заиграе с едни белезници с твърда връзка, които се търкаляха из стаята. Разбира се ги заключи на едната си ръка … и двата белезника … с ключалките една към друга. Така разбрах как се отварят белезници с вилица!

2. Честни разговори за мръсни теми … или #tbb gone wild

Имало едно време, едно нещо наречено #TBB, за тези които не знаят – вие пак сте живели в някоя пещера последните 5-6 години и сте изпуснали Интернет.

Та на едно от тези #TBB в една малка пицария в страни от Витошка се бяхме събрали няколко човека. В някакъв момент, темата както винаги се обърна към разговор за секс. А по някаква незнайна причина, когато на обществено място стане дума за секс и още повече за хубав секс, хората се обръщат към мен. Не знам защо.

Бяхме се събрали все блогъри и все туитърджии. Темата се завъртя покрай разликата между суинг (защото единия младеж се оказа суингър) и BDSM (като само аз разбирах от темата). Погледите в очите на хората около нас бяха … безценни. Стоим ние двамата със съответния младеж и нищим разликата в основните постулати при суинг и BDSM, а около нас хората или засрамено си сръбват от чашата или гледат с широко отворени очи.

Интересни заключения направихме и двамата в този ден … по-скоро вечер. Всеки своите си. Но най-вече разбрах защо BDSM не е суинг (на кратко, защото в BDSM първо питаш, после пипаш, а в суинга е обратното). В нито един момент, обаче, никой дори за миг не се възпротиви – на всички им беше любопитно. Всички слушаха с интерес и дори понякога задаваха въпроси, на които подобаващо се отговаряше.

3. Сексуалност на работа …

Една от лошите страни на това да администрираш нещо или да списваш блог, е това че не можеш да не влезеш да погледнеш или да напишеш нещо и като си на работа. А колегите не могат да се стърпят да не надничат зад гърба ти … или да те добавят във Facebook и от там да четат какво пускаш.

Постепенно, без да съм го искал ми се изгради име. Все пак работя в колектив с интелигентни хора. Някои повече, други по-малко, но като цяло интелигентни. В някакъв момент, колегите ми разбраха, че аз не само мога да пиша за секс, но и не се страхувам или притеснявам да говоря за него. Дори напротив – винаги съм готов да дам мнение или да помогна, ако мога. Постепенно хората започнаха да се престрашават да си задават въпросите. И за мен не е проблем да им отговарям.

Не твърдя, че съм всезнаещ, не твърдя и че съм психолог или сексолог, но имам малко повече опит в контакта с хора и още повече в контакта с хора с някаква … “сексуална девиация”. За това ми е по-лесно да ги разбирам. В нито един момент някой не ме посочил с пръст и да каже ти си извратен.

Може би, понякога, обичам да изкарвам определени колеги извън зоната им на комфорт, но това е просто в името на доброто забавление … все пак е много забавно да видиш мускулест младеж с висок глас как се свива и започва да шепне като му покажеш вибратор … Просто не мога да се сдържа понякога.

4. Извън моите контакти …

И ако картинката ви изглежда светла … е не е. Както вече казах – късметлия съм да съм заобиколен от интелигентни и отворени хора, готови да приемат различното, ако не да го разберат, то поне да го приемат. Но за съжаление нещата не стоят така извън средата в която аз вирея.

Като цяло секса е тема табу в нашата мила държава. Колкото и да е странно … при целия секс и разврат, който се показва, всъщност секса е тема табу. Сексуалното здраве, секса като култура. Не говорим дори за BDSM или някаква друга девиация. Говорим за секса, не като физиологично действие, а за секса като всички онези неща, които са повече от простото ръгане.

Ако говорим само и единствено за BDSM, нещата изглеждат по-добре. Хората, които знаят какво е BDSM имат поне някаква основна сексуална култура, която им помага да не гледат като индианец – пишеща машина. Но хората, с които този разговор може да се води са малцина. Повечето и мъже и жени, нямат тази основа.

Това се забелязва, ако се вгледаш – лесно е да говориш за задници и цици, но е много трудно да седнеш и да кажеш “Абе, аз не съм много сигурен в способностите си …”. Ние знаем как да ебем, на назе не ни требе да разбираме. Някъде бях писал за това, че правенето на секс и показването на секс не е равно на сексуална култура.

Лесно е да говориш за физиология … никой обаче не говори за психология. За раните които остават от некачествения секс. Не говоря за раните по тялото, а за раните по съзнанието. Лесно е да го ръгнеш, да се поклатиш и да се изпразниш, без  да зачиташ дали под себе си имаш човек или кукла. Но това не е секса (дори не говорим за BDSM)… Секса е интимност … взаимност. Не е просто цици и дупки между краката … секса е усещане за човека срещу теб, за това което му харесва.

Малцина в нашето общество разбират това. За това и е толкова трудно да се говори … не само за BDSM, но за секс като цяло. Има някакъв наложен срам за всичко, което не може да се види или пипне – мъжете се хвалят с бройките си, жените също. Но никой не иска да каже колко пъти е успял да доведе партньорката си до свършване … а дамите отказват да кажат как е било.

Не напразно съквартирантката ми има следния лаф:

“Мъжете побеждавате вибраторите само с това, че имате ръце, езици и могат да говорят … като последното не винаги е бонус.”

И да знам, че отговора ми стана малко по-дълъг, но все пак обещах пространен отговор.

А за вас секса само ръгане ли е?

Ваш,

Lucifer

Снимка: Pietro Izzo

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 5.0/5 (4 votes cast)
Под тагове: , , , , Коментирай ...

За приемането … на нас самите и не другите покрай нас.

Поредния двоен пост – един тук и един във форума.

200049988_c786b274fd_zВчера, четейки коментарите в една от най-хубавите теми за последните дни, отново се сблъсках със стена, която се изпречва срещу мен за пореден път. Като цяло темата засягаше какво ще направим ако, като родители, детето ни дойде и ни каже или открием по случайност, че и то като нас има влечение към BDSM … и още повече какво ще почувстваме ако неговите влечения са в страни от нашите … най-вече ако излизат извън собствената ни зона на комфорт.

Много хора споделиха много гледни точки. И темата се развиваше подобаващо – с допускане и приемане. С идеи … с надежди и разсъждения … и всичко щеше да е много хубаво, докато не се появиха мнения, които отказваха на собствените си деца разбирането, което изискват към тях.

Няма да цитирам или да посочвам с пръстче. Не е нужно.

Но четейки тези мнения отново се запитах много важен въпрос – защо изискваме да ни приемат другите, но отказваме да приемем тези, които излизат извън зоната ни на комфорт?

Да, човек като социално животно гледа да се огражда само с хора, които, ако не мислят като него, то поне не излизат извън зоната в която ментално се чувства … спокоен и комфортен. Рано или късно всеки се сблъсква с нещо, което нарушава тази негова граница на удобство … или по-точно собствената му граница на нормално.

Първичната реакция в този момент е да обявиш този, който напуска тази граница за ненормален. За някой, с когото не искаш да комуникираш … до тук добре – всеки има правото да не комуникира с някого. По една или друга причина – не иска. Но някои хора отиват малко по-далеч – не само не зачитат мнението на другия или го намират за странно и извратено, но искат да наложат виждането си над него без да се замислят, че самите те може да изглеждат странни и извратени в очите на другите.

В следващия момент, всеки който се опита да им покаже собствената им … нека го наречем самозаблуда, бива обвиняван, че не само не разбира, но и не приема различните. Бива нападан за гледната си точка, която е различна по същия начин, по който те нападат.

Интересно ми е от къде произтича този двоен стандарт?

Нима можем да смятаме, че собственото ни мнение е меродавно и е ултимативна истина? Кое точно ни дава правото да искаме да сме стандарта за мисъл? Защо пренебрегваме свободата на изразяване и свободата на мнение на другите за сметка на собствената си святост … макар и святост само в собствената си глава?

И за да не задавам риторични въпроси, нека се опитам да отговоря първи:

Аз никога не съм смятал, че мнението ми е меродавно. Винаги съм изразявал само и единствено мнение. Подкрепено с факти или разсъждения, но само и единствено мнение. Много отдавна надраснах възрастта, в която се смятах за вечно прав. Аз имам гледна точка и искам тя да бъде уважавана точно толкова, колкото аз уважавам гледната точка на другите.

Не смятам, че нещо ми дава право да съм стандарт за мисъл. Да, аз съм коректив, когато обмислям собствените си идеи. Всеки един от нас е коректив за идеите на другите, когато тези идеи стават част от нашия живот и ни докосват, но само до там – ние сме коректив на тези идеи, когато те се отнасят до нас самите. Не можем да бъдем коректив на чуждите идеи като цяло. Аз все пак изразявам само мнението си и смятам, че съм прав за себе си и спрямо фактите с които разполагам.

Всеки има право на мнение. Всеки има право да защитава мнението си, но смятам, че е … нека го нарека нечестно, да се опитваме да налагаме своето мнение като единственото правилно. Всеки има своите разбирания. И всеки има право на своята гледна точка …

Но най-важното е че всеки от нас има своите предпочитания – кои точно сме ние, че да смятаме някого за извратен? Кое точно ни дава право, дали по отделно или като група да отказваме правото на съществуване и изразяване на мнение, само защото неговия фетиш е по-странен?

Кога точно странноста се превръща в норма?

Кога точно отказването да приемем някого, защото е различен се превръща в прокуждане на различните?

Кога точно “Сиситата са извартени” се превръща в “Смърт на мъжете носещи женски дрехи!”?

Нека не забравяме, че всички се водим извратени и неприети от “масата” … всеки един от нас е странен за всички останали, всеки един се бори за мнението си … тогава защо отказваме правото на мнение на другия? Защо нашето мнение да е по-важно и да трябва да бъде наложено над мнението на другите. Само и единствено за да сме прави? Само и единствено за да сме най-великите?

Ваш,

Lucifer

Снимка: Adam Arroyoroyo

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 5.0/5 (1 vote cast)
Под тагове: , , , 1 коментар

Как излязох на светло …

Покрай една тема във форума, относно родителите, децата … и как бихме се отнасяли с тях, ако ни кажат че са “извратени”, реших да разкажа как аз казах на родителите си.

Майка ми, ако четеш … недей!

82533694_a842c998c6_zНа всеки с по-странни сексуални желания, рано или късно му се налага да излезе на светло – да се разкрие пред семейството. Сестра ми ме знае от много време – няма как да не научи човека с който делиш една стая 15 години. За родителите ми не бях и помислял да казвам. Нямаше причина, а не смятах, че е важно или нужно да знаят за “девиациите ми”.

Един ден обаче се наложи. Едно лято преди много много години, в разгара на поредната лайняна буря свързана с този форум, ме бяха заплашили със изнасяне на това кой съм и какъв съм публично. Да си призная – не ме интересуваше много, както и сега не ме интересува. Все пак през последните 7 години списвам блог в който заставам с името си, фейсбука ми е отворен и има снимките ми и изобщо не се крия от никого. Може би съм забравил да спомена на родителите си, но хей … те не са в Интернет (от тогава това се промени, но за това по-късно).

Както казах … наложи се. Някак си идеята да разберат от приятели или от телевизията никак не ми хареса. Реших, че безопасния метод е да кажа на майка ми. Честно казано, не че нещо, но с бащата нещо не мога да говоря за такива неща, а съм 101% убеден, че това което кажа на майка ми по този въпрос достига до него, дори да ми е обещала да не казва (което и направи, но си я познавам). Та една слънчева лятна сутрин в която си бях във Варна, реших че не е лошо да проведем този разговор. Тогава в стаята в която спях беше единствения компютър в къщата, освен лаптопа ми, а майка ми, ако не съм казвал е запалена по разни игри с топчета и цветни квадратчета за премахване. Та … рано рано към 11:00 реши да смути сутрешното ми пиене на кафе, като се настани пред компютъра в стаята в която спях. Надуших аз, че това е най-правилния момент, за това реших да съм директен с репликата:

- Майка ми, трябва да си поговорим.

Това, разбира се, привлече вниманието и.

- Трябва да ти кажа нещо. – Видях леко изплашеното и изражение. – Първо – не съм гей!

- Добре … – беше краткия, многозначителен отговор от страна на родителското тяло.

- Нека ти дам да прочетеш нещо, после ще говорим, че така ми е по-лесно. – разбира се, предпочетох да cheat-на малко. Няколко месеца по-рано бях написал поредицата Извратеност for Dummies (която трябва да продължа де), за това и отворих пост първи от тази поредица – Що е то BDSM … Извратеност for Dummies (Част 1)

Наблюдавах я с любопитство, докато прехвърляше материала … изражението и ставаше едно такова … липсващо. След като го прочете никак не посмя да цъка на линковете под материала, а просто си стана от фотьойла (защото тогава пред компа имах фотьойл) и отиде в другата стая … аз, разбира се, я последвах с репликата “Въпроси?”. Докато палеше цигара ме погледна едно такова страааано. Не отдръпнато … просто за момент замислено.

- За това ще говорим само един път. – Това и беше първата реплика. – После изобщо няма да го споменаваме. Спокойно – няма да кажа на баща ти (Даааа беееее … все едно повярвах). Притесняват ме само 3 въпроса.

- Да?

- Първо – да не хванеш някоя болест. Второ – внуци? И трето – да не станеш насилник.

Доста развеселен реших все пак да успокоя жената:

- Виж, това че практикувам рискови практики … не значи, че практикувам не безопасен секс. Дори напротив. При нас безопасния секс е на много по-голяма почит. Сексуалната култура се изисква да бъде по-висока. Така, че споко, майката – няма да хвана нещо.

- А внуци?

- Аз не виждам защо едното да е свързано с другото. Все пак спя с момичета … ако си харесам някоя … сигурно и внуци ще има … Колкото до насилника … – тук винаги ми е трудно да се обяснявам – … ще ми повярваш ли, че това е нещото, което ми помага да не стана такъв? Ако прочете, това с което се занимава е доброволно и като такова … ми помага да контролирам … желанията си за насилие.

Последваха няколко минути тишина в която аз я гледах усилено в очакване на следващата реплика …

- А момичетата които са ни идвали на гости?

- С изключение на A. всички други са … като мен.

- А С.? Изглеждаше толкова мило момиче … – учуденото изражение ме развесели още малко.

- Дори С. Тя си е много мило и културно момиче … което не пречи да се познаваме покрай … подобните ни сексуални желания.

Отново последваха няколко минути тишина … майка ми запали и втора цигара … и дойде момента на самообвиненията:

- Така е, като не внимавахме с кого се събираш. Това е от комоанията …

- Не, майка ми. Нямат нищо общо. Те компанията с която се събирах бяха и са нормални и хубави хора. Няма нищо общо с тях. Не сте виновни и вие … просто съм си такъв … Не е от компютърните зали … и не е от хората с които се събирах.

Последва една много специфична тишина … в петата минута от която се изнесох в другата стая да си доиграя или догледам каквото там правех … и да си допия кафето.

От тогава са минали няколко години. Колкото точно не знам. Но нещата са драстично променени – аз съм изцяло открит и не се смущавам от това, че майка ми ми е приятел във Facebook, не ме притеснява и това, че баба ми ми чете блога – единствената критика, която ми е отправила е как мога да нарека Станишев мижитурка или нещо такова. Дори баща ми, убеден съм знае … дори се опитва да се шегува с това:

Последния път като ми бяха на гости в София, бях забравил карабинерите висящи от тавана. Докато сменях някаква крушка или нещо такова, си говорихме за някакво ядене с гъби и се шегувахме, че съм се опитал да отровя приятелката ми … при което поглеждайки към мен, и съотвтно към тавана, баща ми видя куките и през усмивка я попита:

- И какво? Не успя да те отрови с гъби, за това те беси тук ли?

Смеха беше искрен …

***

Имам късмет да съм отгледан и възпитан от хубави хора. Моите родители не са имали “привилегията” на Интернет. Не са можели лесно да достигнат до информацията. Родителите ми винаги са били нормални, средно статистически хора. Прости … в смисъла на това, че нито един от двамата не е бил “привилегирован”, в онова време за което много хора само си спомнят. Израснал съм в стабилна среда и са ми дадени двете неща, направили ме това, което съм – ОСНОВА и СВОБОДА.

С мен никога не са водени, онези разговори от които родителите се страхуват, може би за това ми трябваше повече време да открия себе си … но се намерих. И станах това което съм.

А дали аз … или вие можем да бъдем такива … не точно такива, но достатъчно разбиращи?

Ваш,
Lucifer

Снимка: Toni Blay

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 5.0/5 (2 votes cast)
Под тагове 5 коментара

Hanlon’s Razor

За всеки, на който му се е налагало да работи с клиенти, независимо от сферата, рано или късно открива Бръснача на Ханлон (в Wikipedia се спори, чия е репликата) – Не приписвай на злонамереност, това което може адекватно да се обясни с глупост.

Рано или късно всеки се среща с това. Дали ще в проект за без пари или в многомилионен компютър. Рано или късно всеки, на който му се налага да се занимава с поддръжка на клиенти се сблъсква с истинността на тази максима! Колкото и предпазни мерки да взимаш, колкото и труд да полагаш за сигурността на това, което правиш, винаги се намира някой глупак който да го разруши. Може да не е нарочно, но винаги ще нанесе максимални поражения.

Човешката глупост е неизчерпаема … тя е може би единствения наистина случаен и неизчерпаем ресурс в тази вселена. И колкото и да се опитваме не можем да я преборим. Всеки, на който му се налага да се занимава с хора е забелязал това – винаги ще измислят нови начини да сътворят глупост. От изсушаване на котката в микровълновата, до използването на 1234567890 за парола на административния акаунт на банковия сървър.

Всеки се сблъсква с това … неизчерпаемостта … безпределните предели на творчеството, което наричаме глупост. Ако можеше този потенциал да се впрегне в нещо … да се превърне в нещо градивно … за съжаление, точно безграничността и хаотичността на глупостта е това, което я превръща в разрушителния ураган с който се налага да се борим в живота си … еми какво да се прави … налага се да се справяме с това … да ограничаваме разрушението … за да можем да градим …

А тази мисъл просто трябваше да я споделя с вас:

Hanlon’s Razor: Never attribute to malice that which is adequately explained by stupidity.

Ваш,

Lucifer

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/5 (0 votes cast)
Под тагове: , , 1 коментар

За увереността в себе си и за човека до теб … или защо не държа никого на сила.

6451988393_b71c039c03_zНа няколко пъти чувам интересни тези за това какво означавала връзката. Какво означавало да си с някого. И още повече какво означавала свободата, която давам на жената до себе си. Как това, че я оставям да излиза сама с приятели и приятелки, как не надничам над рамото и докато си пише с някого – всичко това било признак, че не я обичам. Че не я ревнувам било, едва ли не че не съм привързан и не държа достатъчно на нея …

Bolocks.

Да дадеш свободата на човека до себе си, до такава степен, не е нещо странно. Не е нещо невиждано. Не е и символ, че не държиш на него. Напротив – това показва, поне посред мен, увереност. Увереност в човека до теб, но много по-голяма увереност в себе си. Защото точно там започва абсолютно всеки проблем в една връзка, поне според мен – съмнението в това дали си достатъчен, дали си достоен. Дали представянето ти в леглото е достатъчно добро.

Всички сме хора и всеки един от нас е изграден от своите съмнения и точно тези съмнения са това, което разрушава отношенията ни с хората до нас. Много по-често съмнението в другия е породено от несигурността в самият себе си. От въпроси като “Аз давам ли и достатъчно?”, “Стигам ли и?”. Всеки от тези въпроси се впива във съзнанието ни … всеки от тези въпроси ерозира собствената ни устойчивост и всеки път, когато прокънтят в главата ни, се приближават към “Някой друг дали не и дава това, което аз не мога?”.

Съмнението в самите нас ни кара да придърпваме тези до нас все по-близо и да ги задушаваме. А колкото повече задушаваме някого, той толкова повече бяга. Това е инстинкт. Колкото повече обгръщаме и задушаваме някого с действия продиктувани от собствените ни съмнения, толкова повече те се опитват да избягат от нас. И точно там е разковничето – свободата, която даваме на другия, само ако сме уверени в самите себе си. Тогава, когато сме убедени, че каквото и да става, ще намерим решение.

Увереността, не че нямат нужда от нищо друго или че няма да го търсят в друг, а увереността в това, което сме. Осъзнаването на собствените си сили и собствените си слабости и как те се отнасят, към човека до нас. Да си уверен в себе до толкова, че да дадеш свободата на другия. Не е толкова трудно – просто приемаш себе си. Приемаш се със силите и със слабостите си, приемаш се такъв какъвто си. Всичко останало е въпрос на избор. Избор дали ще се промениш към по-добро или ще си останеш такъв какъвто си. Избор дали ще дадеш свободата на другия, вярвайки в него или ще се съмняваш в него така както се съмняваш в себе си.

Но увереността в себе си е може би единствения начин да запазим човека до нас. Да го предпазим от собствените си съмнения, които прерастват постепенно в съмнения към него. Всеки един от нас има такива. Колкото и да не ни се иска – хора сме и да се съмняваме в себе си ни е заложено. Просто трябва да се научим на един малък номер – да не насочваме съмненията си към човека до нас.

Не мисля, че някога ревността е била мерна единица за друго, освен за собственото ни съмнение. За собствената ни неспособност да се справим с нас самите. Никога не съм приемал ревността като мерило за чувствата към някого. Дори напротив – колкото повече държиш на някого, толкова повече трябва да вярваш в него и в себе си, защото опита за задържане на сила не е нищо друго, освен показване на неспособност да се справим със собствения си страх и несигурност.

За да надничаш през рамото на другарчето, когато си “пише с любовника” не е нищо повече от липса на доверие. Не е израз на любов или загриженост – просто страх и параноя, продиктувани от собствената неспособност да се справим със … ами със самите себе си. Да не позволяваш на партньорката си да се отдалечава от теб не показва, че я обичаш – показва единствено че не си сигурен в себе си … а от там и във вас, защото несигурността се поражда първо във нас самите.

Ние сме мислещи същества и страха идва от това, което не знаем. Трябва да сме уверени в себе си, за да не се страхуваме. Ревността не е нещо добро … поне според мен. А вие какво мислите?

Ваш,

Lucifer

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/5 (0 votes cast)
Под тагове: , , , , , 1 коментар

Единственият суверен, който мога да допусна да ме управлява е разума.

“The only sovereign I can allow to rule me is reason. The first law of reason is this: what exists exists; what is is. From this irreducible, bedrock principle, all knowledge is built. This is the foundation from which life is embraced. Reason is a choice. Wishes and whims are not facts, nor are they a means to discovering them. Reason is our only way of grasping reality–it is our basic tool of survival. We are free to evade the effort of thinking, to reject reason, but we are not free to avoid the penalty of the abyss we refuse to see.” -Richard”

 Terry Goodkind, Faith of the Fallen

384583927_59820eadb2_zАко не сте чели Гудкайнд и неговата поредица “Меча на истината”, не е лошо да го направите. От една страна е много прилично фентази, от друга има неща, които всеки от нас може да вземе. Една от най-ключовите реплики е точно тази – “Единственият суверен, който мога да допусна да ме управлява е разума!”.

Всички ние имаме своите желания, надежди … вери и пожелания, но не можем да си позволим да ги оставим да ни водят. Единственият начин напред е начина на разума. Мисълта, като основен критерии при взимане на решенията ни. Единствен и неуспорим владетел на всеки от нас.

Разума е това, което трябва да ни води, но разума като избор. Всеки един от нас е изправен пред този избор във всеки един момент – избираме да мислим или избираме да вярваме. Да вярваме на лъжи или полу-истини, или избираме да мислим. Няма средно положение.

Можем да изберем да вярваме, да се надяваме и да разчитаме, можем съзнателно да загърбим разума като ръководител и пътека, но това не спасява от последствията, които лежат в този наш избор. Гудкайнд го е казал достатъчно добре – “Свободни сме да избегнем усилието на мисленето, да отхвърлим разума, но не сме свободни да избегнем наказанието на бездната, която отказваме да видим.”

Мисълта е сила. Мисълта е творчество. Мисълта е също и вяра, но не сляпа. Но мисълта е най-вече избор. Избор да виждаш, вместо да те водят. Избор да знаеш, вместо да ти казват. Избор да разбираш, вместо да вярваш сляпо. Избор, труден за много хора. Всеки от нас го прави.

Мисълта е сила … Мисълта е желание за постигане на нещо по-добро използвайки това, което имаме. Мисълта е надмогване на ограничението на … ами на самата мисъл. Мисълта е силата да градиш библиотеки и да разрушаваш бастилии. Мисълта е силата да се развиваш и да продължаваш напред, въпреки всички други. Ясната чиста мисъл, която осветява бъдещето на фантазията.

Мисълта е творчество. Мисълта е картина и книга, стих и поема. Мисълта е неземното желание да създаваш. Да направиш от нищото с което се сблъскваш, нещо, което да остане след теб: от празното платно – картина, от мраморния блок статуя, от белия лист – поема. Мисълта е творчески импулс, който ни въздига, превръща ни, всеки по-своему в малки богове, способни на съзидание.

Мисълта е и вяра … Да – мисълта е вяра. Вярата в това, че можем повече. Надеждата, можем да постигне повече. Но мисълта не е сляпа вяра. Мисълта е избора, да вярваш в собствените си способности, да вярваш в собствения си разум. Вяра, положила основите си върху разума. Върху осмислянето. Върху силата на мисълта.

Всеки е свободен да избира дали да мисли. Всеки е свободен дали да се управлява от мисълта си или от желанията и прищевките си. Всеки е свободен да е сляп за света. Всеки е свободен да избира лъжата, но това не го освобождава от цената, която трябва да плати за избора си. Всеки е свободен да избере да не вижда пропастта към която се е насочил и да вярва, че ще го спасят – я бога му, я други хора, превърнати от вярата му в богове, но това няма да го спаси от пропадането, към което се е насочил, докато сам не вземе решението да се спаси.

Сляпата вяра е това, което убива разума. Сляпата вяра и избора да я следваме, без да я осмисляме, без да я подлагаме на съмнения. Избираме сами дали да позволим на чувствата и усещанията ни да ни водят или ще изберем пътя на мисълта и разума. Сами избираме пътеката в живота си, но не трябва после да обвиняваме другите за собствените ни грешни избори. Не може да ни е виновен друг, за това че сме избрали да вярваме, вместо да мислим.

Сами избираме пътя си … и после сами носим последствията си за този избор. Нямаме право да обвиняваме другите за това, че сами сме избрали да си затворим очите и да ги оставим да ни водят.

Разума е живот. Разума е избор.

А вие направихте ли своя?

Ваш,

Lucifer

П.С.: И за да не седи цитата само на английски, нека го преведа, така както аз го чета, а не така както е в превода на Бард:

“Единственият суверен, който мога да позволя да ме ръководи е разума. Първият закон на разума е: каквото съществува, съществува; каквото е, е. От този необорим, основно-непоклатим принцип, се гради цялото познание. Това е основата от която живота се приема/прегръща/осмисля/осъзнава/живее. Разумът е избор. Желанията и копнежите не са факти, нито са средство до достигането/откриването им. Разумът е единственият ни начин да възприемаме реалността – той е нашия основен инструмент за оцеляване. Свободни сме да избягаме от усилието на мисленето, да отхвърлим разумът, но нямаме свободата да избегнем наказанието на пропастта, която отказваме да видим.”-Ричард.”

Тери Гудкайнд, Вярата на прокудения

Снимка: Steve Wall

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 4.0/5 (4 votes cast)
Под тагове: , , , , , , Коментирай ...